„ЯНИКА“ – Ново начало, Надежда и Радост за децата без слух

Казвам се Владина. Родена съм в семейство на хора, които са глухи. Мама Велика се е родила седмаче и всички са очаквали, че тя ще умре. Настанили я зад печката, увита в памук и вълна и се грижели за нея. Тя не само, че не умряла, но порасла със силен дух и любов към живота. Татко Митко пък се родил чуващ. На две годинки се разболява. Нещо изстинал, а докторът му бил някаква инжекция, не знам каква точно, но спомените ми от бабините разкази са, че било пеницилин тройна доза. От това татко загубва слуха си. Дядо ми тогава е бил на война. Много бил ядосан на лекарската грешка, но както и да е – минало. Татко остава глух до края на живота си. Въобще за лекарските грешки имам много да кажа, но това е друга тема.

Още от малки мама и татко са били записани да учат в София в специализираното училище за глухи в кв. Павлово. Като поотраснали, се залюбили, оженили и така съм се появила аз.

Нямам спомени от бебешката ми възраст, но вероятно първият език, който съм проговорила и който съм разбирала е бил този на жестовете и мимиките - езикът, с който мама и татко общуват.

Имах хубаво детство, но от малка съм расла с първосигнален навик да помагам. Целият ми живот е белязан и изпълнен с готовност за помощ и отдаденост.

Имам най-добрите родители на света. Те - глухите, са всъщност много оправни, дейни , знаещи и можещи хора.

Родителите ми са ни дали с брат ми най-добрите уроци и възпитание - да помагаме, да сме добри, да сме толерантни, да сме търпеливи, да сме уважаващи, да ценим всичко в живота си. И до ден днешен винаги се втурваме да помагаме на хора в беда, на деца, на възрастни, на животинки.

Често съм се чудила, как така тези нищо нечуващи хора са успели да ни отгледат, да се грижат както подобава за нас, да ни образоват, да правят така, че нищо да не ни липсва. Гордея се с тях. Те са трудолюбиви и отдадени на семейството хора.

Мама беше шивачка в предприятието „Тих труд“ и няма нито един ден болнични или отсъствие от работа. Татко ми също работеше в „Тих труд“. Той правеше мебели. После работеше в авторемонтен завод. И той като мама никога не отсъстваше от работа. Това съм запомнила, защото много сме говорили у дома за дисциплината и трудолюбието. И аз като тях нямах нито едно отсъствие по никакъв повод от училище. Каквито родителите, такива и децата.

Имам един спомен от момент, в който не исках да ходя на училище, когато бях в първи клас. Причината беше, че децата ми се подиграваха, че мама и татко не са като другите и че не чуват. Аз се срамувах. И ми беше криво. Един ден сутринта заявих на мама, че не искам да отида на училище. Тя се спря на вратата в коридора и ме попита защо. Аз не исках да и казвам, да не я обидя, но настоявах на своето и и казах, че не искам да ходя на училище. Тя обаче тропна с крак и каза, че няма да мръдне оттук, докато не и кажа причината. И аз изплюх камъчето. Казах и така: Защото ти не чуваш и децата ми се подиграват. И знаете ли какво направи мама? Съблече си палтото /тя беше тръгнала на работа/, съблече и моето палто. Грабна ми чантата от ръката, хвърли я на земята, заведе ме в кухнята, хвана ме с двете ръце и ме сложи да седна на кухненската маса. Вероятно, за да и бъда на нивото на лицето, докато говори с мен. Мама се вторачи в лицето ми, погледна ми очите и ми каза следното в яда си: „Имам ли ръце? Имам ли крака? Гледам ли те? Обличам ли те? Грижа ли се за теб? Храня ли те? Давам ли ти парички за училище за закуска? Готвя ли ти?  Обичам ли те?…..Аз съм като всички майки и те обичам. Аз съм като всички останали. Марш веднага на училище. И да не съм разбрала повече, че се срамуваш от нас.“

Та такива някакви неща... Това беше голям урок за мен. От този момент нататък не посмях да се срамувам. Напротив - гордеех се с моите оправни, красиви, добри и  прекрасни родители.

Често в този период на израстване съм си задавала въпроса какво е да не чуваш нищо - нито песен, нито звук, нито как шуми морето, нито бръмченето на колите, нито мяукането на котката. Сега като се замисля, си давам сметка колко тъжно е да не чуваш нищо. Нищо! Мама и татко никога не са чули смеха ми, нито как плача, нито как хубаво пея. И все пак - те обичаха и обичат  живота и всъщност са като всички останали хора.

Детството ми беше волно и щастливо. Татко обичаше да ме води на мачове, защото беше футболист в отбора на глухите. Дори често пътуваше извън страната. Водеше ме и на Витоша, защото обичаше планината. Мама пък ме обличаше много красиво винаги и ме водеше на разходка в парка. Тя и татко са големи естети. Когато отивахме в парка, мама и татко винаги ми разказваха истории на даден паметник или сграда.

Сега, на тези години като се замисля за тези моменти, се чудя как така тези глухи хора са знаели толкова много за историята ни и за разни такива неща около даден паметник на някой герой или случка. Вероятно са имали добри учители.

Семейството ни е уютно. Вратата на дома ни винаги е била отворена за приятели и това до ден днешен ми е останало от родителите ми. Винаги у нас имаше гости. Отвсякъде. Мама и татко имаха много приятели от България и чужбина. Все глухи хора. И постоянно ни гостуваха, както и ние им гостувахме. Много обичахме тези моменти с брат ми. В мазето имахме 4 походни легла, и когато ни идваха гости, татко ги донасяше. Ние отстъпвахме креватите си за гостите, а походните легла бяха за нас. Беше празник да общуваме с тези хора. Научавахме толкова много от тях, нищо, че не чуваха.

Една глуха приятелка на мама - рускиня, при всяко идване в България пълнеше куфарите си с книги от руските книжарници. Тя тогава ми каза, че книгите са най-хубавото нещо, което трябва да купуваме, защото ни учат на много неща. Много мога да разказвам.

Животът в семейството на глухи хора е прекрасен урок по толерантност и любов. У нас беше все тихо, защото говорехме с ръце. Мама и татко ни научиха на много неща, но и много неща е нямало откъде да знаят. Затова аз попивах всичко от телевизора и от радиото. Бях петимна да знам и науча всичко. Нямаше научно популярен филм, исторически, документален, музикален, игрален и въобще всичко, което да не съм изгледала. Предаването „Атлас“ попивах  и изпивах с поглед. Търсех да знам още и още. Много четях книги. И търсех компанията също на себеподобни - чуващи. Затова и съм по-бърборива от останалите хора.

Помня един ден като малка, попаднахме с мама и татко сред някакви хора чуващи. И те бяха много учудени. Казаха: „Божеее, тези глухи хора какво красиво бърбориво момиченце имат. И колко е синеоко.“ Та и бърборивостта ми, любознателността и жадния ми поглед имам пак от мама и татко. Иначе всички сме синеоки. И добри.

Сега, когато разказвам не така накратко моята история и моя живот в семейство на глухи хора, си давам сметка как някога не е имало центрове, в които да се работи по-упорито с хората, лишени от слух, за да се чувстват още по- пълноценни и равни с останалите.

Толкова е хубаво, че в годините вече глухите хора добиха възможност да учат и завършват средно и висше образование. Те някак съвсем пълноправно вече се вписват в социалния живот и доказват себе си като добри професионалисти. Някога системата е гледала да им даде професионален опит и занаят, за да могат да се грижат нормално за живота си, както е станало с моите родители. Днес е съвсем съвсем различно. Образователната система дава възможност на хората, които нямат слух, да имат равен старт с всички чуващи хора.

Често ми се обаждат притеснени родители, за да ми споделят притесненията си, че им се е родило глухо дете и че са тревожни за неговото бъдеще. Разказвам им моята история на съжителство с хора без слух и че те са прекрасни, но и не спирам да им давам кураж, ЗАЩОТО…

ЗАЩОТО днес има Рехабилитационен център „ЯНИКА“ с толкова прекрасни възможности за специализирана грижа за деца и младежи с увреден слух. Разбрах дори, че и кохлеарно-имплантираните деца, които се обучават тук, получават изключителни резултати.

Много съм щастлива, че чрез работата на невероятните професионалисти – специалистите от „Яника“ дават ново самочувствие на децата без слух и им помагат всячески да могат да се разбират с всички и разбира се и те да бъдат разбрани.

Имам приятелка, чието дете не чува и вече говори и артикулира прекрасно и дори в този случай жестомимика не е необходима. Децата, обучени и обгрижени в „Яника“ съвсем успешно се интегрират в масови училища, защото стават пълноценни и пълноправни членове на ученическите общности. Тук, в този център на Надеждата постигат невероятни резултати и дават спокойствие на разтревожените родители на деца с увреден слух.

Не е лесно да разбереш в даден момент, че детето ти никога няма да чува и отчаянието много бързо завладява родителите. Разбирам тези хора, но е важно да се знае и да се популяризира час по-скоро и от повече хора, че съществува едно място, в което децата получават в най- висока степен специализирана помощ от обучени професионалисти.

Радвам се, че вече има толкова добри резултати, че родителите виждат с очите си как техните деца се променят, добиват самочувствие, говорят разбираемо и се чувстват добре. Поздравявам всички от екипа на Рехабилитационен център „ЯНИКА“ за обичта, добрата енергия и отдадеността в работата си с всяко дете. Важно е да подадем ръка  и да помогнем на този център да продължи да се грижи за децата без слух. Съзнавам, че за този проблем не се говори достатъчно и затова се включвам с цялото си сърце, за да ги има и да продължат да даряват радост и надежда. Респект!

Владина Цекова